Трябваше да се помоли за прошка, загдето бе изпитала щастие при смъртта на детето си, но беше прекалено изтощена. Господ сигурно щеше да я разбере. Нали, в края на краищата, той й беше причинил това страдание? Не заслужаваше ли тя малко отдих след всички тия мъки?

Очите й се притвориха под дъжда, който обливаше лицето й като целебен балсам. Не можеше да си спомни откога не беше усещала такова спокойствие. Прие го с благодарност.

Сега вече можеше да умре.

— Мислиш ли, че е умряла? — чу се хриплив младежки глас.

— Не знам — отвърна му друг, малко по-възрастен от неговия. — Пипни я и ще видим.

— Ще имаш да вземаш. Ти я пипни.

Високото, стройно момче приклекна на кокалестите си крака до неподвижно лежащата фигура. То внимателно подпря пушката си с дулото нагоре на дънера на близкото дърво. Ръцете му нервно потрепериха, докато ги протягаше към момичето.

— Страх те е, нали? — предизвика го по-малкото момче.

— Не ме е страх — изсъска му то в отговор.

И за да го докаже, протегна показалеца си до горната й устна, без обаче да я докосва.

— Диша — облекчено произнесе то. — Не е умряла.

— Как мислиш… господи, Буба, изпод роклята й тече кръв.

Буба инстинктивно отскочи назад. Брат му Люк имаше право. Просмукалата се кръв беше оформила алена локвичка под полите на роклята й, които едва закриваха коленете. Нямаше чорапи, а и кожата на обувките беше напукана и разръфана. Връзките бяха завързани след многобройни късания и последвалите ги възли.

— Мислиш, че някой я е прострелял или какво? Може би трябва да погледнем…

— Знам, знам — произнесе нетърпеливо Буба. — Затваряй си глупавата уста.

— Ще кажа на мама, че ругаеш, ако…

— Затваряй си устата! — Буба бясно се завъртя и изгледа заплашително младия си брат. — Аз пък ще й кажа, че ти се изпика във водата за прането на старата Уоткинс, след като тя ти издърпа ушите, че вдигаш голям шум около лагера. — Люк се изплаши и притихна, след което Буба се обърна пак към момичето.