— Боже милостиви — промърмори тя. — Зик, подай ми ръка. Вие, момчета, бягайте веднага обратно във фургона и кажете на Анабет да застеле един сламеник. Разпалете хубавичко огъня и сложете чайника да заври.

Разочаровани, че щяха да изтърват най-интересната част от лечението, те в един глас запротестираха:

— Ама, мамо…

— Изчезвайте, казах ви.

За да не си навлекат гнева на майка си, който вече се разгаряше, те се затътриха обратно към кервана.

— Май е доста зле, а? — запита Зик, като приклекна до жена си.

— Аха. Първо трябва да оправим родилната треска, защото може да си иде като едното нищо от натравяне.

Те мълчаливо се заеха с изпадналото в несвяст момиче.

— Какво да правя с това? — запита Зик.

Беше увил плацентата заедно с изстиналото телце на мъртвороденото в стегнат вързоп.

— Погреби го. Съмнявам се тя дали ще има сили да отиде до гробчето поне още няколко дни. Отбележи мястото, защото после може да поиска да го види.

— Ще поставя един голям камък отгоре му, за да не могат животните да го разровят — изрече тежко Зик и се зае да копае яма с малката лопата, която беше донесъл със себе си.

— Как е момичето? — запита той, след като привърши, изтривайки ръцете си с пъстра кърпа.

— Още кърви, но съм я превързала добре. Повече нямаме работа тук. Можеш ли да я пренесеш до лагера?

— Ако ми помогнеш да я вдигна.

Момичето дойде в съзнание и запротестира, размахвайки вяло ръце докато Зик я обхващаше под коленете и гърба, за да я повдигне. После изнемощелите й крайници се отпуснаха и тя отново загуби свяст. Главата й клюмна на рамото му.

— Много особена коса има — каза Зик не без интерес.