— Велики Боже, помогни ми да умра — помоли се тя при следващия жесток пристъп, разкъсващ тялото й отдолу нагоре.

Той громолеше в тялото й подобно на лятна гръмотевица, набирайки яростна стремителност в мига преди да разтърси плътта й, точно както екът прокънтява в подножието на планинския склон.

Миналата нощ се беше опитала да забрави болките, без да прекъсва ход. Но когато между бедрата й рукна вода, тя се насили да легне на земята. Нямаше намерение да спира, защото всеки изминал ден означаваше още няколко мили по-далеч от трупа, който сигурно вече беше намерен. Тя се надяваше да изгние и никой да не го открие, но в действителност съзнаваше добре, че едва ли щеше да има такъв късмет.

Безмилостната болка, разкъсваща вътрешностите й, без съмнение бе наказание, пратено й от Бог, защото бе изпитала щастие, гледайки как едно от творенията Му умира. Също и късчето живот, което носеше в утробата си от девет месеца и на което желаеше смъртта. Беше страшен грях, но въпреки това се молеше най-горещо да не види с очите си искрицата живот, която се стремеше да се изтръгне от утробата й. Молеше се да умре преди бебето.

Следващият пристъп беше най-жестокият от всички до този момент и я накара да се надигне и да седне на земята. Трепереше неудържимо колкото от страх, толкова и от болка. Последният напън я беше разпорил от горе до долу. Тя издърпа над коленете си оръфания подгъв на роклята си и паяжинестите останки от фустанелата, след което нерешително пъхна ръка между краката си и се докосна.

— Ооооо… — изскимтя тя и заплака.

Пръстите й бяха докоснали главичката на бебето. Тя дръпна ръката си с полепнала кръв и слуз. Внезапно тялото й се обтегна като струна до скъсване в опита си да изхвърли чуждото тяло, в което изведнъж се беше превърнало съществото, обитавало уюта на утробата й в продължение на девет месеца.